– Да ти еба путката майнаааааа! – крещеше оня ми ти дебел тираджия. А аз се снишавах все повече и повече на седалката до него и се молех на всички възможни богове да стигнем живи и невредими до София.
Аз съм Мила. На двадесет и три. На скоро се дипломирах и започнах работа в една финансова фирма. Все още не се водех на трудов договор. Един ден шефът ме извика в кабинета си, предложи ми стол и запали цигара.
Изглеждаше нервен и се напрегнах, защото нямах ни най-малка представа за какво ме е извикал.
Шефът бавно издиша цигарения дим, погледна към белия таван и с равен тон започна:
– Мила, случиха се разни неприятни неща из нашите среди. И малко ни е поприпламнало под чергата. Разни групировки ни държат под око. Трябва да се занесат едни документи до София. Не искам да ти обяснявам подробно за какво става въпрос, смятам, че е и в твой интерес. Въпросът ми е-имаш ли нещо против ти да отидеш до столицата. Ти си последният човек, когото ще следят или наблюдават. Нищо лично, но се съмнявам дали представляваш интерес за въпросните хора. Помисли си. Задачата е отговорна. И, няма да те лъжа, опасна. Документите са много важни както за нас, така и за силовата групировка, няма да споменавам имена…
Цялата бях настръхнала. Нямаше нужда да споменава нищо. Не падах от Марс и много добре знаех за какво точно става въпрос. И беше прав, за това, че мутрите не ме забелязваха. Просто си бях такава-незабележителна. Ще излъжа, ако кажа, че не ме беше страх. Но едно пътуване до София нямаше да ми дойде зле. Исках да се запозная с него.
А той е редактор в списание, за което от време на време пишех някоя и друга статия. Поддържахме отначало делови отношения, които постепенно прерастнаха във виртуално приятелство. Той все ме питаше няма ли да ме командироват до София. И ето, че имах тази възможност. Казах на шефа си, че ще занеса документите. Получих ги в началото на седмицата, а щях да замина в петък. Така че да съм извън подозрение. От мен си зависеше как точно ще пътувам до София. Но знаех, че някоя от приближените горили ще ме следи неотлъчно. По-точно не мен, а безценните документи. Реших да пътувам с автобус. Струваше ми се най-безопасно. Но баща ми предложи друг вариант.
Дълги години той беше шеф на транспортно предприятие и беше си запазил добрите отношения с бившите колеги. Когато разбра, че ме пращат до София, завъртя два три телефона….и сега седях в един огромен мръсен сив тир. Возех се до още по-противен мъж, към петдесетте, с виснало шкембе и мазна коса. Но това далеч не беше най-лошото. Този чичко не спираше да псува каруцарската. А моите нежни уши не бяха свикнали на такова варварство. Псуваше де що видеше. Надвесваше се през прозореца и крещеше, да не би някой случайно не го е чул.
– Аз ще ти таковам сливката ма…….-изключвах си слуха до колкото можех и се чудех в кой ли момент някой по-луд от него нямаше да спре, да ни притисне и спука от бой. Треперех адски. От студ и от страх. Документите в чантата ми не ми давах миг покой. Добре поне че тираджията ме познаваше от бебе и гледаше на мен като на свое дете. Защото като спряхме на една бензиностанция, съжалих горката продавачка. То не бяха мръсни предложения, подхилквания, че и я ощипа. Как не викна полиция не знам. Аз ако бях, нямаше да му се размине. Както и да е. Радвах се, че поне съм предпазена от наглите му задиряния.
Нямах търпение да стигна до столицата, да предам документите, да се видя с редактора и да се върна във Варна. Мразя София. Нищо лично. Просто я намразих още от първия път, когото ходих там. Имах чувството, че се намирам в някакъв лабиринт и някой е пуснал хронометър и всички бързат и се лутат да намерят изхода. Второто ми посещение беше още по-ужасно. По кандидатстудентските изпити. Наслушах се на „велики изказвания” от преподавателите на УНСС, за това как Сульо и Пульо от дълбоката провинция идва и си мисли, че морето е до колене. За нула време ми смачкаха самочувствието и ги намразих, макар че силно се съмнявах, че са софиянци. Навярно някога и те самите са тръгнали от Долно нанагорнище и сега избиваха комплекси. Както и да е. За поне десети път вече си казвах това-както и да е. Затварях очи и си представях най-приятната част от пътуването ми-представях си срещата с него-моят редактор.
Щях да му се обадя, след като съм приключила със служебния ангажимент. Щяхме да си уговорим среща някъде до Народното събрание. Там щях да се чувствам сигурна и в безопасност. Поне така се надявах.
И той щеше да дойде точно навреме. Висок и строен. Малко по-пълен, от колкото очаквах, но в никакъв случай дебел. Как го познах ли? Ами лесно. В девет вечерта в това мрачно време никой не беше с очила. Освен него. Знаех, колко много си ги обича и държи на тях. Чудех се дали ще ме познае или ще ми звънне да попита къде съм, с надеждата, че ще се ориентира по звънящия ми телефон. Събрах всички сили и се усмихнах. Денят се беше оказал по-дълъг от колкото очаквах. И ето…той се приближава, подава си леко ръката. Толкова чаровно се усмихва. Запознаваме се небрежно и тръгваме…идея нямам на къде. Казвам му със съвсем сериозно изражение, че съм му гласувала стопроцентово доверие и се оставям изцяло в неговите ръце. А той се усмихва палаво и дяволито:
-Внимавай, Мила, може да те отведа на някое тъмно и усамотено местенце и …
-Нека поне е романтично. Премръзналата ми душа има нужда от малко романтика.
Разказвам му как е минало пътуването. А той не спира да се залива от смях. А аз леко престорено му се сопвам:
– Аз такъв страх брах, а ти тука се забавляваш на мой гръб.
И това го разсмива още повече. Чак сълзи му избиват на очите. Усмихвам се и аз. Най-сетне се успокоих. Имах му доверие и предусещах невероятна нощ.
А тя започна в някакъв розов клуб. Бонбонен. Обожавам го този цвят. Чувствам се като Алиса в странта на чудесата. Редакторът ни поръча някакви неизвестни за мен питиета, в които се преливаха цветовете на дъгата. С всяка следващ глътка ми става все по-топло и по-приятно. Някъде надалеч зад мен са грозните физиономии на бодигардовете, от които така се страхувах. Още по-избледняваше мазния образ на тираджията. Феерията от цветове и музика ме увлича във водовъртежа си. Танцува ми се. Тялото ми не иска да ме слуша и леко се клатушка в такт с музиката. И моят нов приятел вижда това и хваща рязко ръката ми.
След половин час сме в някаква столична дискотека. А аз не обръщам никакво внимание на мястото. Нито пък ме интересуват хората. Само се наслаждавам на басите и на извивките на тялото ми. Обожавам да танцувам. А толкова рядко излизам. Все не намирам време. Все съм заета. Все са ми прекалено задимени дискотеките. Само оправдания си намирам, за да не отприщя страстта си към танца. Защото танцувам ужааасно. Но това няма значение. Важното е, че сега съм тук (където и да е това), че съм с него и се забавлявам мнооого.
Казах ли, че той е страхотен? Алкохолът вече е накрал кафявите му очи да заблестят. Но не колкото моите. Никой няма по-блестящ поглед от моя тази вечер. А той е толкова чаровен. Има леки трапчинки и малка бенка над горната устна. Протягам ръка и лекичко го погалвам по лицето. А то е толкова топло. Обръснал се е преди да излезе и кожата му е мека и ухае приятно. Притискам се по-силно до тялото му. И не мога да спра ръката си да шари по лицето му. Сякаш изследва всеки един милиметър от него. Не мога да спра. Не искам да спра. Усещам как всеки момент устните ми, ревниви и нацупени, ще изместят ръката ми. И ето…неусетно започвам да целувам скулите му. Повдигам се леко на пръсти, за да мога да пусна палавия си език в ушето му. Усещам дясната му ръка как е стиснала властно кръста ми, а лявата-ме гали нежно по дупето. Затварям очи и устните ни, уж случайно, се срещат. Нямам търпение да дам свобода на езика си, но малко ме е страх, да не ме сметне за прекалено настойчива. Ще изчакам да усетя неговия грапав език как изследва небцето ми. Страхотно е. Искам целия да го изпия. Музиката бясно ни увлича и неусетно за мен всичко се слива в едно-музика, хора, цветове. Всичко се слива в целувката ми с него. Знам, че вечност няма. Че има само тук и сега. И смятам да се насладя с цялата си душа.
Как излязохме от дискотеката…На къде ли тръгнахме. Държим се за ръце, като малките деца. Той рязко ме завърта и ме вдига на ръце. Не спирам да се заливам от смях. А той само ме надига, така че да може да достигне устните ми и да ги впие в моите. И светът отново спира да съществува. Отново всичко започва и свършва с целувката ни.
Той ме полaга на дивана си. Ааааа! Как се озовах тук? В апартамента му, в хола му. На мекия диван…Какво значение има? Сега ме интересува само как по-бързо да се отърва от излишните дрехи. Толкова много ми пречат. Цял ден с тях. И съм пътувала. Нямам търпение да се освободя от тях и да вляза в банята. Нищо, че не съм си у дома. Какво като съм пила? Нали той е с мен и няма да разреши да ми се случи нищо лошо. Банята му е страхотна. Също като него. Светлината е леко приглушена и е адски романтично. А ако сега запали и ароматизирани свещички…Не. Пали водни и ги пуска да плуват във ваната. Как да спра да се смея? Не искам. Божествено е да се заливаш от смях. Да стоиш гол пред пълна вана, в която плуват запалени свещички. Чак ме е страх да вляза, за да не разваля това приказно съвършенство. Но моят редактор ме повдига и ми помага да се потопя в топлата вода. Топлината се разлива по цялото ми тяло. Влагата прониква във всяка една моя клетка. Искам да затворя очи и да се насладя. Но така ще заспиш-като ехо достига кадифения му глас до съзнанието ми. Отварям очи и му се усмихвам подканващо. Да се присъедини към мен. А той бавно се съблича и сяда на ръба на ваната. Пуска ръката си във водата и едва-едва гали настръхналото ми тяло. Повдигам леко крачето си и той почва да го масажира. Как прочете само мислите ми. Имах нужда от релаксиращ масаж. По прасеца, нагоре по бедрото…ръката му не спира да гали тялото ми. После корема. Гърдите. Зърната ми моментално щръкват, любопитни за околния свят. Любопитни да разберат от къде идва тази топлина. А тя идва от една, а по-късно от две силни, мъжки, горещи ръце. Ръце, които целувам ненаситно. Смуча пръстите им, един по един. И палаво придърпвам редактора към мен, да се отпусне и той във ваната, да усещам мъжкото му присъствие близо до мен. Той ме целува. Първо нежно, без да пуска езика си, а постепенно става по-настойчив и настойчив. А ръцете му си играят със зърната на гърдите ми. Леко ги пощипва. После пуска ръката си към вагината ми. А тя е толкова гостоприемна тази вечер. Отдавна копнее за мъжка ласка. А тази е особено приятна. Защото първо разтваря устничките, после лековато се спуска надолу…после нагоре към розовото ми клиторче. От топлата вода вагината ми още по-бързо се разтваря в готовност да посрещне един хубав среден пръст. Или показалец. Само да е по-надълбоко. И по-навътре. И по-бързо. И по-силно…А палеца му не спира да дразни клитора ми. Извивам се цялата от удоволствие. Толкова ми е приятно. Даже не усещам как водата започва да изстива. Усещам как оргазмът се надига в дълбините на тялото ми. Как като експлозия ме залива и не мога да му се наситя.
Половин час по-късно редакторът е подсушил всяко местенце от мен. А аз като малките деца не спирам да се смея и да му преча. Гони ме из стаята и само ме заплашва, че ще ме нашляпа. Навеждам се напред и предизвикателно му оголвам сладкото си дупе. Пошляпвам го и му казвам да ме набие. А той, привидно ядосан ме хваща и ме замята през коляното си. Ударите са толкова леки и ефирни, че дори не могат да се нарекат галене. По-скоро са си чиста проба дразнене. Мъха по дупето ми настръхва и неистово треперя от желание. Да разтърка цепката ми. Да погали клитора ми. Соковете ми потичат и копнея за секс.
Той е нейде зад мен. А аз съм застанала на четири крака и съм извила гърба си като котка. Всеки момент ще усетя твърдия му член как прониква в мен. Бавно. Изгарящо бавно. После рязко ме пронизва. И отново застива. Усещам го целия. Как леко пулсира в мен. Опитвам се да се извия и да насърча движенията му, но той не ми дава. Иска сам да определя правилата на играта. Така да е. Отпускам се и само се наслаждавам на мощните му тласъци. А те нямат край. Нямат спиране. И всеки следващ е по-дълбок и по-пронизващ. Вече не знам къде се намирам…
Свистящ писък на спирачки….
-Ах, пичка ти майна….-псувнята на тираджията ме върна в реалността, секунда преди да се забием в мантинелата…
Вашият коментар