Едно е от ясно по-ясно – шефката си разбира от работата. Затова резултатите на фирмата са отлични, а работниците са и служителите са доволни. Държи ни изкъсо, но пък добри левове падат, а и, което е най-главно, справедлива е.
През изтеклата година повечето хора ходиха на почивка. Като почнеш от заместниците, та стигнеш до Иван, единият от тримата общи работници. Ех, въпросният Иван не почива в най-активния курортен сезон, но той сам си избра времето. И понеже му е за пръв път да ходи на бани във Велинград, всички върху него съсредоточиха вниманието си да го питат как е изкарал почивката, харесало ли му е и прочие. За жалост Иван не е никак словоохотлив, пък и простоват е, та в разказването хич го няма. И все пак не устоял на атакуващите въпроси, които младата счетоводителка цял час му задавала, докато правела някаква проверка при него в склада. Писнало му и за да приключи разговора, ядосано заявил:
-Какво толкоз си ме заразпитвала? Почивка като почивка. Ядене, лежане, спане, бани… Всеки ден едно и също…
-И все пак хич ли няма с какво да се похвалиш?
-Да се похваля?! – зяпнал я Иван удивен. –Че аз там бях най-последният, най-загубеният. Останалите все баровци. Екскурзии, бар, дискотека. Един се перчи с БМВ, друг с Мерцедес – трети цял ден говори по GSM, търсили го от министерството, четвърти отворил на масата в стола лаптоп ли е топлап ли е и вместо да яде, цъка нещо на клавишите и се хили като варена пача. Тузари, грамотни, наперени…
-Ама ти хич ли… – настояла счетоводителката.
-Хич! С какво бих могъл? Ни, ни кола, ни GSM, ни лаптоп, пък и вицове не зная. Само в гащите един голям чер топ. Ама само с кур хвалба става ли? Та дори да е като топ или бухалка. Изблещили се всички в банята и ме зяпат като треснати. После шушукат, побутват се, сочат ме. Просто неудобно, даже срамно.
Особено като му излезе приказката на тоя моя боздуган. Разчу се и една млада чистачка, циганка, се завъртя край мен. Не чисти кога съм навън, а все гледа да се намърда при мен, кога съм в стаята. Това ме пита, онова разпитва, понеже не била идвала в София. Но моят речник не е като на баровците. Какво интересно да й кажа. Легнал съм ,тя се гъзърути, леглото ми оправя. Докато на третия ден разсърдена ми отдръпна завивката, разкрещя се, че съм легнал с мокра хавлия с мокра хавлия в леглото, щял съм да настина и я дръпна от мен. Тогава стана белята, защото курът ми се беше навирил като миномет. Останах като в небрано лозе, идеше ми да потъна в земята от срам, но докато предприема нещо, циганката превъртя ключа на вратата, буквално се нахвърли върху мен и само я чух да казва:
-Този кур ми напомня детството ми насело. Искам да ме опънеш яко и така да ме натеглиш, че да ми свири задника като жетварска стомна на вятъра. Да ме изпълниш искам, да ме начешеш там, дето с друго не се стига.
И ме възкрачи, а миг след това се надена на кура ми. “Хъ-ъ-ъ-ъ” рече на два-три пъти и после: “Ръгай-ръгай!” Откачи пустата му циганка, изплаших се. Но като разбрах, че де размина с умирачката, извъртях я под себе си и… Абе тази нейна приказка дето рече, че иска да й свири задника като жетварска стомна на вятъра, крила ми приши. Ебан, ебан… И по едно време като я опнах кучешката, задника й цъфнал над замбата, наистина засвири! "Ето, за това ти говорех! Сега тури тапата на стомната" – подкани ме тя. Аз стомна тапа да има не знам, ама нейсе – циганска работа… Набутах й го в ануса и после пак – ебан, ебан, ебан… !
Накрая като свършихме, рече:
-Не отваряй десет минути да си поема въздух, че ме разглоби тоя твой боздуган. Това не е кур, а убиец! Ама да дава Господ по такъв убиец да умра – прекръсти се тя и миг по-късно заспа.
Половин час в тревога се мятах, дорде я събудя. И изпращане триста заръки и заръчах – да си трае за случилото се, защото като научат, ще ме изгонят. Но циганка може ли тайна да пази? Още на другата сутрин в стаята ми нахълта другата чистачка. Уж не беше циганка, нито на село е живяла, но и тя заиска “да й свири задника като жетварска стомна…”
Докато го разправял това нещо, счетоводителката ударила ключа на склада, гепила го за боздугана и вдигнала полата.
-А ние, дето не сме от село и не сме били жетварки, да мрем ли? И ние сме хора, любознателни и любопитни. И аз искам да ми свири задника като жетварска стомна на вятъра.
Какво да стори човекът? Тая счетоводителка може да му тресне някоя глоба. Натряскал й го. А тя, уж не била циганка, но по пазенето на тайни хич я нямало. Пък и трудно е да издържиш на такъв боздуган и да не се похвалиш. Така до седмица историята стигнала до ушите на шефката. Извикала тя Иван в кабинета си, ама направо синя-зелена от яд.
-Казвай какви се тези истории за жетварски стомни, дето свирят?… Казвай веднага или ще ти изстине мястото!
Наистина се изплашил този смотаняк. Мълчи и гледа в земята. А тя всяка минута все повече се гневи. И в яда си само премята крак върху крак, пък “витрината” й цялата се лъска. Като на оная от “Първичен инстинкт”, артистката Шарън Стоун. Защото и шефката била без бикини. Все пак събрал сили и кротко казал:
-Дане ставаме за смях, шефке! Хубав човек си, разбран, умно ръководиш. Но все пак градска жена си, тънкофайка, може и да те умори тоя моя, дорде го укротиш!… Няма да издържиш.
-Как смееш?! Аз цяла фирма укротявам, че някой си там, да да го знам кой е, няма да укротя! На най-голямата конкуренция издържам, че сега ли няма да издържа?! Аз съм шеф на фирмата и трябва да знам какви са тези стомни, дето свирят на вятъра – запелтечила тя.
Сторил Иван голямата глупост, защото вече не се търпяло – хем да се топорчиш, хем да ти крещят. Та сторил той голямата глупост, измъкнал си кура и рекъл:
-Ха сега, като си мераклия да мреш, мри!
Изправила се шефката и превъртяла ли, какво й станало не знам, но проговорила направо на рими:
“Ще ти заявя с огромен кеф,
че в тази фирма аз съм шеф.
И до възлите да ми го натряскаш,
Мен, Иване, с кур не ме стряскаш!”
Не се стряска, не се стряска, ама изревала като заклано яре, когато Иван я опънал на бюрото. Не знам свирил ли е задникът, ама очилата й чак се изпотили, а организмът й се обезводнил – такова празнене се празнила. И Слава Богу, че иначе щяла да й пламне пичката. Ама заради престижа на фирмата не помолила за милост. Само като свършили, рекла уморено:
-Абе как си го направил тоя звяр бе? Де е расъл, де е пасъл…
-Ами на село – смутолевил Иван. –Като ходиш бос, той расте. А аз цял ден бос подир говедата маах.
-Ами поне в неделя защо не слагаше някакви сандали? Толкова ли нямахте пари? – запитала тя и като си вдигнала отново полата, почнала да си разтрива пламналата пичка.
После взела лист от бюрото, надраскала нещо подала го на Иван и завършила:
-Дай бележката на счетоводителката, за да ти даде пари да си купиш сандали за лятото. Че ако пак хукнеш бос, не знам вече как ще го озаптявам тоя твоя… !
та ,както ви казах още в началото, добра жена е шефката. Жертва се и за жените във фирмата, освен другото.
К.КУРиерката
Вашият коментар