Ще се опитам максимално точно да ви предам с мои думи какво се случва на записа от камерата, заснела сеанса, по време на който аз бях подложена на регресивна хипноза от д-р Волев. Както се досещате, през цялото това време съм била под хипноза и нямам никакви спомени. Изгледах записа няколко часа по-късно. И ето какво видях, и чух, най-вече, от екрана:
Записът започва от място, където все още съм на себе си. Добре си спомням как доктора собственоръчно ми помогна да се излегна удобно на малката червена кушетка, след което приседна на любимото си място на ръба на бюрото. Извършваше някакви странни, плавни движения с ръцете си, които ме отпускаха. Говореше тихо, но достатъчно отчетливо. Гласът му бе мек и толкова спокоен:
-Добре, Анелия – започна той и за пръв път, откакто се срещахме, спомена не псевдонима ми, а моето истинско име. – Искам да знаеш, че тук си на сигурно място. Никой не може да те нарани докато си тук, при мен, и лежиш на тази кушетка. Това ще бъде твоето убежище и винаги ще можеш да се върнеш тук, когато си уплашена… Готова ли си? Да? Добре, тогава, да започваме. С теб ще направим едно пътуване, Анелия – започна той, като ръцете му продължаваха да извършват онези плавни, омагьосващи движения, а гласът му звучеше като тиха, приспивна мелодия… -Едно пътуване назад във времето, назад в твоята най-ранна младост и юношество. Защото там има скрити спомени – спомени, които си заровила много надълбоко в изстрадалата си душа, но които сега е нужно да извадим наяве, за да можем да я излекуваме и ти да продължиш след това напред без повече страх… Искам да се отпуснеш и да не мислиш за нищо друго…
Тук д-р Волев направи кратка пауза и извади от джоба си старинен, позлатен джобен часовник на дълга верижка. В този момент си помислих, че ще го размаха пред очите ми, както съм гледала да го правят по филмите хипнотизаторите, но докторът не направи нищо такова, разбира се… Докато държеше часовника в ръката си, той се усмихна леко, сякаш припомняйки си скъп спомен свързан с въпросния предмет, а сетне отвори капачето му, забърса го с червена копринена кърпичка, която като умел фокусник извади от горното джобче на сакото на елегантния си костюм и продължи:
-Анелия… Ани, – сиво-сините му очи проникнаха в моите и изпитах усещането, че надникна директно в мозъка ми. Този човек притежаваше някаква необяснима сила и способност да влияе на околните и аз почувствах, че вече започвам неумолимо да изпадам под негова власт… – Погледни циферблата на този часовник. Съсредоточи се върху стрелките му… – Направих го, а свободната му ръка продължи да вае плавни фигури, които улавях с периферното си зрение.
Постепенно, загледана в стрелките, тези движения сякаш започнаха да се размиват във въздуха…
-Ани, в момента стрелките на часовника се въртят напред, нали така? – Кимнах. –След миг обаче ще ги накарам да спрат и те ще тръгнат в обратна посока… Ще преброя до три и когато кажа “три”, това наистина ще се случи. Ето сега: едно-о, две-е, три-и… Време, за миг поспри и в миналото се върни… -Той щракна с пръсти, а аз премигнах объркано…
-Вече спряха, нали? – Кимнах. Наистина, часовникът беше спрял и стрелките не се движеха вече. Но в следващият миг, съвсем необяснимо, отново потеглиха, но вече се движеха, точно както той каза, в обратна посока!
-Не мога да повярвам… ! – смутолевих аз, изпаднала в някакво подобно на просъница състояние. Господи, как само ми се спеше…
-Повярвай, дете мое, истина е, аз не бих те излъгал! Започва нашето пътуване назад във времето…
Тук спомените ми свършват. Записът на камерата обаче продължаваше. Ето какво се случва по-нататък, според въпросния запис:
-… виждаш как стрелките се гонят назад във времето… Наближава полунощ на вчерашния ден – петък беше, нали така? – Все така продължаваше да говори д-р Волев, приседнал на ръба на бюрото си. Моите очи бяха отворени, но честно ви казвам, всички последващи моменти оттук насетне, ми се губят. Нямам никакъв спомен… Но камерата бе запечатала всичко.
-… обърни внимание сега на датника – датите ще се сменят. Днес сме 13. Вчера бяхме 12… Ето, виж – отново сме 12. Върнахме се един ден назад. Вярваш ми, нали, вярваш ми, че отново сме 12-ти?! – пита докторът, но гласът му всъщност настоява.
-Да – чувам собствения си глас – вярвам ви…
-Отлично, да продължим в такъв случай нашето пътуване… Стрелките вече се въртят по-бързо и все по-бързо… -На екрана се вижда как кимвам едва-едва с глава, а доктора махва леко с ръка с отворена длан и разтворени пръсти на сантиметри пред очите ми, на което аз не реагирам дори и с мигване. –Все по-бързо и все по-назад във времето, назад в твоето минало… Вече сме 3 месеца назад от днешния ден… стрелките се въртят, датите се сменят, времето лети… Половин година… Една година… Искам да ми кажеш къде се намираш сега, днес е 13-ти октомври 2003 година. Вдигни очи от циферблата на часовника и се огледай!
Не можех да повярвам на онова, което се случваше на монитора пред мен. Младата жена на кушетката – т.е. аз – се огледа и се изправи, държейки се като сомнамбул, който вижда напълно въображаеми картини и предмети. След това казах, зяпайки някъде в стената, зад доктора, някъде в нищото:
-Моят приятел ме е довел за пръв път в публичния дом, в който трябва да започна работа. Аз го обичам и не мога да го оставя да го убият заради дълговете, които е натрупал от залагания! Той така ми каза – че ще го убият, ако не плати. А той няма пари. Една вечер ми беше споделил как друг негов приятел, изпаднал в същото състояние, се беше спасил. Неговото момиче работило половин година в един от публичните домове на лихварите… Ще го направя и аз, ще се жертвам заради него… Запознава ме с някакъв мъж, който ми е представен като Собственик на дома. Много е страшен, тръпки ме побиват от този човек. Има грубо, изсечено лице с леден поглед и злобна усмивка. “Можеш да ми викаш Татко, защото отсега нататък аз ще те храня, аз ще те обличам и заради мен ще дишаш!” – казва ми той и двамата с моя приятел започват да се хилят. Толкова е странно, защо се държи така… Приятелят ми си тръгва… Не, не ме оставяй… Господи, толкова ме е страх… Собственикът ме хваща грубо за ръката и ме повлича по коридора. Пред всяка стая стоят момичета, които ме гледат с презрение и насмешка. Всички ме гледат така, без изключение… “Дупе да ти е яко, малката!” – дочувам след себе си една от тях. “Сега за пръв път ще се сблъскаш с истинския живот, малка разглезена кучко, а той е грозен като смъртта!” – облещва ми се в лицето една силно гримирана блондинка. “Шефе, на бас, че новата е “девствена” отзад!” – подхвърля трета. Шефът се смее, а после отговаря: “Ще изгубиш. Венци я докара, а той винаги ги разпечатва отзад! Но за първите няколко клиента, може да мине и за девствена, информацията е, че е още доста тясна… “ Венци беше моят приятел, моят любим…
Вкарва ме в някаква тясна осветена от червен абажур стая със захабени мебели. Има само един гардероб, малка масичка с едно столче, умивалник с чешма и голямо легло, покрито с розова постелка на “баклавички”. Обръщам се да го попитам кога ще мога да се прибера отново в къщи, а той без нито дума, ме зашлевява през лицето с плесник. Падам на леглото и се хващам за пламтящата ми от удара буза… (Там, в кабинета на психиатъра, аз също се хващам за бузата и падам на кушетката. Сомнамбулските ми излияния продължават…)
-… не искам! – Той е върху мен и се опитва да разкъса роклята ми!
-Спри! Стига!
Той не спира, разбира се. Разкъсва всичките ми дрехи по най-брутален начин и вече лежа чисто гола под него. Толкова е тежък и силен, не мога да го помръдна дори.
-Първо всички минавате на изпит при Татко Карло – изръмжава ми той, след което се надига и ООО… удря ме с юмрук през лицето!
Докато лежа замаяна и с разбита устна, той слиза от мен и се съблича. В шок съм, но онова, което виждам след това, предизвиква още по-голям шок за мен. Пред мен е застанал някакъв… някакъв… хермафродит. Точно така, това е някакъв урод с обръсната до голо глава, по мъжки мускулести ръце и изрязано брутално лице на “килър”, и… и тяло на жена! О, Господи, между краката си има цепка, също, като моята! Това е женски полов орган, без никакво съмнение. Гърдите й пък са превързани здраво с черен ластичен бинт, за да не стърчат и да стоят плътно прибрани.
-К-как… какво?!
-Много скоро ще ги отрежа – улавя погледа ми той… тя… то… О, Господи! –Питаш ме как ли, кучко?! – хили ми се зловещо. – Ей, така, хапчетата с тестостерон могат да вършат чудеса! Аз все още може и да ги имам тия гнусни израстъци, но по душа винаги съм бил мъж! И сега ще ти го докажа, никаквице! Аз съм по-мъж от много истински мъже!
Не мога да помръдна от шока, в който съм изпаднала. “Той” отново се готви да се метне отгоре ми, надянал на слабините си огромен черен изкуствен пенис. Система от кожени каиши и коланчета го крепи на “правилното” място.
-Идвам за теб, курво!
Грубо разтваря краката ми и ляга върху мен. Мога да се закълна, че виждам набола по страните му, еднодневна брада.
-Ето, почувствай я – отново сякаш прочита мислите ми той и ме ошкурва по едната буза. –И това е ефект от тестостерона, тъпа кучко, ако искаш, ще го пробваме заедно някой ден и ще заприличаш и ти на мен… Не се дърпай! – Изръмжава и отново ме удря, но този път поне е с отворена длан. –Спокойно, засега си ми по-нужна като жена!
Смехът му и “звънът” от шамара кънтят в ушите ми, докато изкуствения член потъва в путката ми… Не, НЕЕЕЕЕЕЕЕЕ… !
-Анелия, върни се при мен! – Това вече е психологът. –Върни се в твоето убежище, върни се в кабинета при мен, на червената кушетка…
На екрана една пощуряла млада жена лежи на червена кушетка и рита във въздуха с крака, целейки въображаем изнасилвач. Спомням си, разбира се, това изнасилване, но не то беше в основата на проблема ми… Гласът на Волев ме изважда от отвратителното състояние, в което се намирам и постепенно се успокоявам. Отново сядам на кушетката, а той държи в ръка златния часовник…
-Анелия, нашето пътуване продължава. Съсредоточи се отново върху стрелките… Те се въртят назад, нали помниш, назад и все по-назад… назад във времето…
Избърсвам сълзите си и отново се вглъбявам в циферблата.
-Въртят се, въртят… датите се сменят една след друга… една след друга, все по-бързо… изминава още една година… и още една… Пет години… шест и седем… Осем. Осем години вече са изминали назад във времето от денят, в който Венци, твоят приятел, те е завел в публичния дом. Сега ти си на…
-На шестнайсет години. – Чувам как самата аз изричам, все така взряна в часовника.
-Отлично, Анелия. Искам сега да се огледаш наоколо и да ми кажеш какво виждаш. Къде се намираш, Анелия?
Отново се изправям от кушетката и се оглеждам из стаята с онзи сомнамбулски, “невиждащ поглед”.
-У дома съм. О, Господи, навън е нощ, ТЕ ще дойдат! – изпадам внезапно в паника, но не крещя, а шепна полуистерично. Държа се като полудяла. Хвърлям се отново на кушетката и имитирам с ръцете си действие сякаш се завивам с одеяло през глава.
-Къде си сега, Анелия, в леглото си ли?
-Да – отвръщам, но съвсем-съвсем тихо, сякаш боейки се някой да не ме чуе.
-Кой ще дойде, Анелия? Отговори ми… Кой трябва да дойде?
-ТЕ!!! – почти изкрещявам този път аз. А после пак много тихо: – Те винаги идват в събота вечер, винаги, винаги… винаги!(хлипам)
-Кои са те, Анелия, съсредоточи се – настоява Волев.
-ТЕ – ДЯВОЛЪТ и неговите слуги… ! Ето ги – надигам се изведнъж, дочула въображаем шум. –Отвориха вратата и вече са в коридора… ! О НЕ, помогнете ми, някой да ми помогне… някой… Господ не може, моля го всяка вечер, но той ме е изоставил… Моля ви, нека някой да ми помогне… Защо, защо го правят?!
(Следва продължение…)
Вашият коментар