Когато свърши записът и всичко стана ясно, не можах да сдържа сълзите си и се хвърлих в обятията на д-р Волев. Години наред собственият ми баща и братята ми ме бяха насилвали сексуално. Години наред се бях противяла да приема тази истина, подтискайки я и заравяйки я някъде дълбоко в душата си. Сега обаче всичко това излезе наяве, изплува на повърхността, разрази се като ураган, заплашващ да ме помете.
И аз се почувствах толкова слаба и уязвима, като малка лодка в океана насред стихията, далеч от всеки познат ми пристан… Той беше единственият човек на това зловещо място, който беше проявил истинска загриженост към мен и реакцията ми беше съвсем логична, както и много спонтанна…
-О, д-ре – изхлипах аз – д-ре, моля ви… моля ви… помогнете ми! Само вие можете да го сторите…
-Успокой се, Памела… Анелия… недей, вече всичко мина. Успокой се.
-Нищо не е минало – за миг отлепих мокрото си лице от гърдите му, ударих го с безсилно стиснатите си юмручета и го погледнах в очите. –Сега тепърва трябва да живея с тази истина!
-Ще го преодолеем заедно. Недей така, спри да плачеш…
-Да, сигурно щях да намеря сили да се справя с ваша помощ, но ако бях на свобода, а не на това отвратително място, където всеки ден е истински ад, всеки ден – един нов ад! – Изрекох аз на един дъх и се разридах още по-неудържимо
-Е-е, чак пък толкова. Толкова много други жени са минали през този затвор и са излезли от тук дори по-добри хора от преди. Ще ги изкараш тия 2-3 години на един дъх, не са чак толкова много, има затворнички с далеч по-тежки присъди от твоята…
Когато го чух какви ги дрънка, изведнъж ми просветна – той не знаеше! Спрях да рева, отблъснах се от него и отново го погледнах право в очите:
-Вие не знаете, нали?!
-Какво да знам, Анелия?
-Какви издевателства се вършат всеки ден в това крило?! Не сте ли чували за “Стаята”?!
-Каква стая… и за какви издевателства говориш?! – изразът на лицето му говореше за съвсем искрена изненада.
Не можех да повярвам, той наистина не знаеше.
-А защо мислите, че сме отделно от другите момичета… Досега не са ли довеждали при вас други от наште, други “гостенки” на “ВИП-крилото”?
-Не, ти си първата, Анелия… ВИП-крилото ли, за пръв път чувам… Казаха ми, че с виковете си нощем пречиш на цялото отделение да спи… А за това, че сте отделени от другите – да, знам за това. Знам, че това е програма за примерни затворнички, в която ви дават нови имена и с вас се води активна трудова терапия с цел повторното ви интегриране в обществото… Извеждат ви ежедневно за да работите за различни фирми, които са подписали споразумение с директорката на затвора Бауман да ви приемат… Не е ли така?
Не можех да повярвам!!! Хванах се за главата и седнах на дивана. Дори ако му разкажех, сигурно изобщо нямаше да ми повярва?! Аз сама още не можех да повярвам, че всичко това ми се случва… Длъжна бях обаче да опитам. Д-р Волев можеше да се окаже моят… нашият спасител.
-Д-ре, ще ви разкажа една история, която може да ви прозвучи като поредния мой кошмар, но повярвайте ми – подложете ме ако искате на хипноза, на детектора на лъжата, приспете ме, правете, каквото искате с мен – това, което ще чуете, е самата истина и могат да го потвърдят още 30 други момичета, които ежедневно са брутално експлоатирани сексуално и физически… Но по-добре седнете, д-ре, защото разказът ми ще бъде дълъг…
Той ме изгледа с поглед, който ясно ми подсказа, че е силно раздвоен от думите ми, но все пак седна зад бюрото си и рече:
-Добре, Анелия, слушам те.
Започнах разказа си още от самото начало – момента, в който бях поета от надзирателките на затвора, начело с Пепа Добермана и го завърших с последната случка, последната гадост, която извършиха с мен неговите колежки-медицински работнички, д-р Каназирева и сестра Манолова. Не спестих нито една отвратителна подробност от мъченията, на които ме бяха подлагали през всичките тези безкрайно дълги и мъчителни седмици, нито едно име, нито една трошичка, колкото и малка да беше. Разказах му всичко за “Стаята”, за “домашните посещения”, оргиите, споразуменията, които ни караха да подписваме, издевателствата на надзирателките и директорката… Всичко.
Накрая, когато завърших разказа си, той все още седеше зад бюрото си, но очите му сякаш гледаха през мен, в празното пространство отзад – един невиждащ, отсъстващ поглед. Беше потресен, потресен от моя разказ.
-Вярвате ли ми, д-ре, вярвате ли на това, което ви разказах?!
Едва след като повторих въпроса си за трети път и леко го докоснах по ръката, той се “завърна” отново и наистина ме погледна. След миг го чух да изрича съвсем тихо:
-Да. Не знам защо, но съм сигурен, че не лъжеш и не си измисляш… вярвам ти, Анелия.
-Благодаря ви! Благодаря ви, д-ре! О, благодаря Ви толкова много… !
Нямате представа каква тежест се смъкна от плещите ми! Най-сетне бях споделила с някой, с някой външен човек за всичките несправедливости и извращения, които се вършеха в затвора и този “някой” ми бе повярвал. За пръв път от няколко месеца насам в изтерзаната ми душа отново се появи надежда, една малка искрица надежда, като малка блестяща перличка на дъното на тъмния океан. Но от сега нататък тя щеше да огрява мъчителните нощти на това ужасно място и да ми дава кураж сутрин да стана от леглото и да продължа напред…
Д-р Волев обеща да направи всичко по силите си, за да събере доказателства и за запознае с истината някои отговорни и честни хора във властта, на които имал доверие. Заръча ми през това време да бъда търпелива и да се пазя… Само ако знаеше какво ми предстоеше да изживея само няколко дни по-късно обаче…
На следващият ден ме върнаха в килията и за пръв път от онази ужасна нощ с пиърсинг мъченията, се срещнах отново с Ейнджъл. Бях й простила още същата нощ, защото милата наистина нямаше вина за случилото се. Когато влязох в килията, тя се изправи нерешително от долната койка, на която седеше и ме погледна с такава болка и тъга в очите, че ми скъса сърцето. Изглеждаше по-бледа и слаба от всякога. Сълзите сами рукнаха от очите ни.
-Прости ми, Памела – изхлипа Ейнджи.
-Ела тук, глупачето ми – разтворих обятията си аз и тя побърза да потъне дълбоко в тях.
-Аз… аз наистина не знаех, че ще бъдеш ти… – подсмърчаше тя, заровила лице между гърдите ми. – аз…
-Стига, стига вече, знам всичко, още същата нощ ти простих…
-Аз обаче не мога да си го простя… просто не мога! Докато те чаках да се върнеш от лазарета, не съм хапнала и не съм мигнала, само за теб си мислех… Повярвах й. Дори и в момента бе на ръба на нервна криза. Трябваше да направя нещо – нещо много бързо. И се сещах само за едно нещо, за което знаех, че със сигурност ще я успокои… Ще успокои и двете ни…
Сложих я внимателно да седне на койката, взех в ръце червенокосата й главица и безкрайно нежно целунах първото едното, а после и другото й око. Тя спря да плаче и ме погледна. Доближих устни до нейните и я целунах. Имаха сладко-соления вкус на сълзи. Продължих да ги целувам с кратки и нежни целувки, докато и Ейнджи не започна да ми отвръща. Когато езичето й се стрелна между устните й, палаво го засмуках. Тя се усмихна в целувката си. Започнах да галя гърдите й, а тя се зае да разкопчае престилката ми. Под нея бях само по бельо. Скоро и двете бяхме чисто голи в леглото. Ръцете ни неуморно галеха, устните ни жадно целуваха, телата ни не можеха да се наситят едно на друго. Беше страстно и невероятно нежно. Удоволствието се смесваше с тъгата и болката, които и двете носехме в душите си, и изживяването сякаш стана още по-силно и прекрасно. Всяка от нас копнееше да достави максимално възможното удоволствие на другата и двете изживяхме по няколко прекрасни оргазма…
След това лежахме една до друга и пушехме кротко. Изкушавах се да й кажа за д-р Волев, но не се реших в крайна сметка. Не, че не й вярвах, но това бе нож с две остриета. Ако докторът все пак не успееше да стори необходимото, за да прекрати тази лудост, единствено моите надежди щяха да бъдат разбити…
На следващият ден една от надзирателките ме уведоми, че вечерта ми предстои излизане – “домашно посещение”. Но този път беше доста по-различно, защото се оказа, че ще бъда сама. Нито едно от другите момичета не тръгна с мен. Отвън в нощта без луна ме чакаше лимузина с шофьор и гард. Качих се отзад, гарда се настани до мен и потеглихме. Никой не проронваше и дума, чуваше се само монотонното жужене на гумите, плъзгащи се по асфалта… Този път слязохме чак до самия град. И влязохме в него. На един от светофарите не се сдържах и пробвах да отворя задната врата. Централно заключване – трябваше да се досетя. Бодигардът до мен дори не ме погледна. Стъклата бяха бронирани и затъмнени от външната страна, така че дори нямаше шанс някой да ме види от тротоара или улицата… Спряхме пред някаква кооперация в самия център на града, но въпросната сграда се намираше в една от десетките малки и глухи прекички на прочутия булевард. Едва сега мъжът до мен проговори за пръв път:
-Ето как ще стане: аз слизам, държа ти вратата, ти слизаш. Тръгваме двамата. Ще те държа под ръка, а пистолета ще е в другата ми ръка. Опиташ ли нещо, въобще няма да се замислям… -Тук направи кратка пауза, за да осмисля чутото и после ме попита: -Достатъчно ясен ли бях?! –Кимнах…
Влязохме в сградата и се качихме на ретро асансьор със сгъваема решетка. Личеше си обаче, че самата сграда е или нова, или наскоро изцяло реставрирана. Асансьорът спря на последния етаж и слязохме. На този етаж имаше само една врата. Мъжът позвъни на нея. След секунда отвътре се чу превъртане на ключ в ключалката, няколко резета изтропаха и вратата се отвори безкрайно бавно, като на забавен каданс във филм на ужасите. И наистина едва не извиках от уплаха, когато видях кой се появи в рамката й. Инстинктивно се дръпнах назад, но бодигардът ме сграбчи за лакътя и ме изтика напред.
-Много добре, Бранко, вкарай я вътре, но внимавай да не я нараниш – носи ни доста пари това русо съкровище. А едва вчера я изписаха от клиниката ни, нали така, Пами? – рече Бауман и повдигна брадичката ми с върха на пръстите си.
-Върви по дяволите!
-О, недей така, мило момиче, платила съм си като всички други, за да те имам тази нощ, трябва да бъдеш по-любезна, за да не ядосаш началниците си. –Последното й се стори много остроумно и тя се разсмя. За пръв път чувах смеха й, но и той беше отвратилен като гласа й. Долавяха се някакви металически нотки, от които ме полазиха тръпки.
-Хареса ми още първия път, когато те видях в кабинета си – спомняш си първата ни среща, нали? За съжаление, тогава Пепа се навърташе наоколо и не беше много удобно в нейно присъствие да се опознаем по-подробно, но ти обещавам, че тази нощ ще имаме достатъчно време за всичко и никой няма да ни попречи… Вкарай я вътре, Бранко… !
(СЛЕДВА продължение)
Вашият коментар