Това се оказва грешка – трябваше да се овладея и да си държа езика зад зъбите, но дали заради погълнатия наркотик(или каквото й да бе онова шибано бяло прахче, което Волев ми бе бутнал в чашата) или заради желанието ми да вдъхна, макар и по тоя инфантилен начин,…
…… малко кураж на момичето до мен – не успях да се сдържа и се развиках към “мъжа в бяло”. А може би просто исках най-сетне да зърна лицето му отблизо, да се изправя срещу най-големия демон в живота си…
С проклетата “билярдна топка” в устата ми е адски трудно да дишам, докато гадовете ми се изреждат един след друг отзад. Повечето след като си го “топват” в путката ми, качват още един етаж и ми го набиват и в ануса. Не мога да преценя дали собствената ми кръв продължава да изтича, но тази на момичето до мен не спира да шурти по бедрата й и да пълни малките каналчета. След като се изпразни, всеки от костюмираните зомбирани мутанти с черни маски отива до малката метална ваничка в пода, където се събираше кръвта от каналите и топва вътре пръсти. Облизва ги, топва отново и изрисува на челото си обърнат кръст, под зоркия надзор на Рогатия, който е застанал до ваничката, а чудовищния му хуй все още стърчи надървен(всъщност ако предположението ми, че част от него е протеза, е вярно – което бе повече от възможно, то в такъв случай нямаше нищо изключително в това)… Пълни сбърканяци!
И точно докато разсъждавам равнодушно върху това, какво ли трябва да ти се е случило в детството, за да превъртиш така, взе, че на мен ми се случи нещо невероятно. В първия момент дори не можах да повярвам, че изрода, който в момента ме помпа, покривайки ме с почти цялото си тяло отзад и отгоре, ми нашепва всичките тези неща в ухото:
-… разбираш ли какво ти говоря, съвземи се за секунда…?! – Повтаря той за втори или трети път, без да спира да прониква мощно и надълбоко в кървящата ми утроба. Едър е, много едър – както и члена му… –Ти не си сама!!! Кимни лекичко, ако ме чуваш и разбираш… – Кимвам. –Добре. Запомни това – има хора, които и в момента знаят какво се случва, които знаят какво се случва и в оня затвор, и които много скоро ще вземат мерки и ще предприемат действия, за да прекратят всичко това…
Понечих да извърна глава назад, за да се уверя, че не халюцинирам, но мъжа не ми дава тази възможност, защото грубо ме сграбчва за косата и тиква главата ми надолу… !
-Какво се опитваш да направиш, глупачке?! Тук съм с риск на живота си – една погрешна стъпка и съм труп… тъпа кучка… -Този път той изправя главата ми и се изплюва отстрани в лицето ми – доста сериозно се вживява в ролята си, мен ако пита… Вече наистина не зная кой какъв е, какво и защо прави – тотално му бях изпуснала нишката…
– Да не си посмяла втори път да направиш нещо подобно…! –Непознатият “благодетел” започва още по-бързо да ме чука, а след това в един момент излиза от путката ми и ми го набива отраз в ануса.
Едва дишам вече, но в замъгленото ми съзнание отново се е появила искрица надежда…
-Памела… Анелия – да, точно така, знам отлично как се казваш и абсолютно всичко за теб. Ние ще ти помогнем… но трябва да знаеш нещо за д-р Волев… опитай се да го запомниш, да го скътаеш сега някъде в съзнанието си, защото е много важно, когато излезеш от това състояние, да си го припомниш…
Кимвам отново едва-едва.
-Волев не е този, за който се представя. Трябва да си изключително внимателна с него, защото ако заподозре нещо, лошо ти се пише… Той е зъл и безмилостен човек, който не се спира пред нищо. Волев всъщност е…
-Ей, ти, приятел, време е за смяна! – прекъсва го, точно като в някоя евтина сапунка баш на най-интересното “съседа” му, който е ебал до сега момичето.
Няма как, двамата трябва да се разменят, както и става. За миг поне успявам да зърна силуета му – не че толкова много се различава от тези на всички останали “пингвини” с черни смокинги, бели ризи и кожени маски, пъплещи из ритуалната зала. Наистина ми заприличват на пингвини, а в съзнанието ми изплува една сцена от “Батман” с Дани Де Вито в ролята на злодея-пингвин, когато дечицата му, хиляди малки пингвинчета, с червените си ракети на гърба, тръгват да щурмуват града… Вече и аз започвам да се побърквам – минава им през акъла.
Но не бях сгрешила в преценката си от преди малко – висок и атлетичен мъж и… това е всичко, което успявам да зърна.
Следващият мъж, следващият кур ме прониква. Вече не чувствам абсолютно нищо. Няма болка, няма емоция – пустош… И все пак… И все пак отново се появява малка светлинка в тунела, като отблясък от свещ на прозореца в мразовита нощ навън… Дали ще бъде достатъчна за да ме задържи и този път да не полудея, да не опитам сама да прережа вените си…
Малката губи съзнание преди мен. Просто се строполява под поредния изрод, който продължава да я ебе дори и след това. Изпразва се върху непомръдващото й тяло. Сега си давам сметка, че и аз съм цялата мокра – буквално съм окъпана в сперма и лепна като сметанова торта… Нямам никакво време да се притеснявам за това обаче или за каквото и да било друго, защото започва да ми причернява пред очите… Още миг и завесата се спуска… сякаш някой внезапно е изгасил лампата в стаята… Щрак!
….
Щрак… Щрак-щрак… Поредното кошмарно събуждане. Някой пляска или щрака с пръсти… Или пък някой се е вмъкнал с ковашки чук в главата ми и блъска с него по мозъка ми… Глас, познат, топъл… “Анелия, добре ли си… Още си леко пребледняла, но ще се оправиш, всичко мина вече…” Този глас, тези думи… Усещане за “дежа-ву”… С мъка отварям очи, сякаш някой е залепил клепачите ми за скулите с едно от ония бързозалепващи лепила… Познатото, меко легло в квартирата и познатия мъжки образ до него. Д-р Волев. Гледа ме и ми се усмихва топло… Но незнайно защо мен ме втриса. Той обаче го тълкува погрешно…
-Студено ли ти е, да ти донеса още едно одеяло?
-Не, искам да стана – казвам и понечвам да отметна завивките от себе си и да се надигна.
В същия момент разбирам грешката си – ужасна болка разкъсва слабините ми, а след това черната пелена се спуска за миг пред очите ми, заплашвайки отново да ме погълне…
-Никъде няма да ходиш все още, много си слаба, аз ще се погрижа нищо да не ти липсва – уверява ме добрият доктор…
-Какво се е случило, нищо не помня… -Напрягам отчаяно паметта си, но наистина нищо не мога да си спомня… Само някаква огромна и студена зала… И някакъв странен мъж, който шепне в ухото ми…
-И по-добре, Анелия, по-добре е така, повярвай ми…
-И все пак – настоявам аз – разкажи ми какво се е случило.
-Излъгаха ни, Анелия… Излъгаха ме – уточнява той и свежда виновно поглед. –Важни политици… Имахме среща… В един подземен гараж… Наистина ли нищо не помниш?
-Помня лимузината… пихме нещо… и след това… след това – нищо, бяло петно.
-Когато отидохме там, те ни чакаха вече. Беше клопка… -Волев говори с явна мъка в гласа си, но все пак има нещо, нещо, което не ми се връзва… -Бяха ни предали… Нападнаха ни. Бяха 7-8 човека. Вързаха ни и ни отведоха… В едно мазе… -Тук Емил спира – не може сякаш да продължи по-нататък. Но след миг-два се овладява отново и продължава с разказа си: -Окачиха ни на две куки един до друг… Като някакви парчета месо… Разкъсаха дрехите ти, а мен ме поляха с ледена вода, както бях с тях… поляхя и теб след това… Караха ме да те гледам, докато те… докато те изтезаваха с ток… Горяха слабините ти…
Болката и в момента беше ужасна – вече поне знаех откъде е.
-… нямаше изход, не виждах как ще се измъкнем. Честно казано, мислех, че ще ни убият и двамата в онова мазе… И тогава се случи чудо. Някой звънна на един от двамата палачи… Излязоха много притеснени… Не зная кой им се обади, какво им каза, но повече не се върнаха… Не зная как успях да се освободя и да сляза от куката – мислех единствено за теб обаче и сигурно това ми даде тези сили… Свалих и теб и те изнесох на ръце… Бях толкова уплашен, че няма да оживееш след онова, което ти сториха онези изверги, онези кучи синове…
Сега Волев вече наистина рухна и се разрида пред очите ми. Не можех да повярвам… И дори в този миг, дори и сега, в мен нещо не ми даваше мира, нещо в този прекрасен човек, който ме бе спасил… отново… не ми даваше мира.
-Емил, стига, престани, че и аз ще ревна, а корема зверски ме боли и не мога да си го позволя…
Това го развесели и той наистина спря да хлипа. Протегнах се и нежно го прегърнах…
-Обещавам ти, Анелия… – казва ми тихо той, галейки ухото ми с дъха си… И това отново предизвиква у мен усещане за “дежа-ву” и предчувствието, че нещо много важно ми се изплъзва, нещо, което е пред очите ми… -Обещавам, че ще направя всичко по силите си, скоро – много скоро, този ад, в който живееш вече от толкова време, да бъде прекратен…
-Да, знам… знам… Скоро всичко ще свърши… Той ще се погрижи… – Изрекох последното изречение без да искам, без да си давам сметка какво точно казвам…
-“Той” – остана озадачен Волев и в следващия момент вече нямаше и помен от тъгата в очите му, а само изострено внимание…
-“Той” ли казах, каква съм глупачка – “ти”, разбира се, ти – исках да кажа… -Какво ми ставаше наистина?!
-Ела тук – Волев отново ме придърпа в обятията си, но в мен окончателно вече се бе загнездило съмнението, че у този човек има нещо неискрено, нещо прикрито…
Спах през остатъка от деня. Вечерта ме нахрани и ми даде да взема някакви лекарства. Незнайно защо обаче, когато за миг се обърна за да вземе чашата с вода, се направих, че слагам хапчетата в устата си, а всъщност ги скрих под одеялото.
По-късно през нощта ме събудиха странни звуци, долитащи от някое от другите помещения в квартирата. Като че ли някой стенеше… Отметнах завивката и се насилих да стана. Едва успях да се изправя на крака – болката беше режеща, а пред очите ми играеха и се гонеха големи червени кръгове. Рискувах всеки момент да изгубя съзнание, да падна и да се ударя много лошо… Но тези звуци не ми даваха мира…
Тръгнах. Стъпка по стъпка, едва-едва, напредвах буквално със сантиметри в началото… Постепенно обаче свикнах да не обръщам толкова внимание на болката и позасилих темпото… Сигурно са ми трябвали 15-тина минути за да измина няколкото метра до вратата на стаята… И всички тези усилия бяха на път да се окажат напразни, защото… вратата беше заключена. За пръв обаче миналото ми с наркомани и крадци край мен бе на път да се окаже полезно с нещо. Обратният път до леглото ми не се оказа толкова тежък. Взех фибата, която ми трябваше от несесера с тоалетните ми принадлежности, заедно с пиличката и се върнах при вратата. Десетки пъти бях гледала отстрани как го правят, но сега, когато сама трябваше да го сторя, се оказа, че не е толкова лесно, колкото изглеждаше… Още половин час отиде, докато успея да отключа. След това се свлякох бавно на пода, защото не можех повече да стоя изправена – всичко ме болеше, с крещяща болка… Двайсет минути по-късно поех по коридора, вслушвайки се внимателно. Звуците идваха от банята, в която светеше… Един-единствен човек можеше да е вътре по това време и това беше д-р Емил Волев. Само че звуците, които идваха от банята ги издаваше – без никакво съмнение – жена… !!!
Събрах целия си кураж, изпуснах насъбрания преди това в дробовете ми въздух и натиснах дръжката на вратата…
(СЛЕДВА продължение…)
Вашият коментар